събота, 26 март 2016 г.

Миди от „другия бряг”
Надежда Стоянова

След поетичната книга „Мигове в кибритена кутийка” (2009) и книгата с фрагменти „Amor fati” (2012) Поли Муканова е разпознавама като автор със собствен почерк. Нейният език е елиптичен, сюжетността е минимализирана, а една от особеностите на текстовете й е стремежът към синтетичност на изказа. Това е почерк, който бележи едновременно осмеляването и смълчаването пред онези измерения на света, до които човекът няма достъп. Заглавието на новоизлязлата поетична книга на Поли Муканова „Мидите имат две страни” заиграва, но се отдалечава от делничността на изразите за втората страна на медала или монетата, защото то обозначава не знанието за разноликостта на битието, а надеждата, че целостта и подобието съществуват, и едновременно с това тъгата, че те остават непостижими, защото до брега отсам стига само половината мида. Това е поезия на радостното откривателство на знаците по пясъка и на копнежното вглеждане в „другия бряг”.   
Книгата на Поли Муканова има три части, наречени „Над вечния камък”, „Шпалир от надежди” и „Метафори по тялото”. Те обглеждат различни времена, места и присъствия, а самите им имена подсказват движението в книгата: от далечното към близкото, от абстрактното към конкретното, към все по-внимателното вглеждане в намерената половина на мидата, към все по-голямото сетивно, емоционално и смислово изпълване на отсамното. 
Почти заклинателните стихове от начало на книгата: „За звездите,/ за майките, които светят./ За далеченото небе,/ понякога усещано като закрилник...” сякаш мимоходом отключват една от големите теми на стихосбирката – паметта; паметта като вярност към човека, чиято най-автентична възможност да е се оказва отвъд ограничителността на мимолетното; паметта – като надежда за присъствие и общение, но още в текстовете паметта присъства и като въображение – като шанс да измислиш собствения си образ „за утеха”. Първата част на стихосбирката, макар и посветена на смъртта, е далеч от трагизма, в нея се открива по-скоро успокоеността пред различните възможности за общуване с Другия въпреки дистанциите, които времената и пространствата налагат.      
„Шпалир от надежди” е едно от неочакваните словосъчетания в книгата, насочващо към волята за систематизация на онова, което не се поддава на систематизация, за подреждане на идното, за изобретяване на свят. В стихотворението „Der Himmel über Berlin” надеждата се оказва призмата, през която историчността на мястото може да бъде преживяна и разбрана: „все по-продаваема става историята/ единствената останала стена/ е от липи/ шпалир от човешки надежди”. От друга страна, Македония – една от темите на тази стихосбирка – е освободена от познатите за българската литература исторически контексти. Тук Македония е лична утопия и единствена реалия, събрала събитийността на цялата книгата. От втората част на стихосбирката ще обърна внимание и на текста „Бащата меси хляб”, писан в Рилския манастир през 2014 г. Едно стихотворение, в което се заявява оттласкването от метафората като фиктивно подобие и се стига до „глада” към първоначалието на сътворителния акт: „Единственият по-голям/ от хляба/ се нарича Бог/ Бащата меси хляба на орлите”.
Третата част на книгата – „Метафори по тялото” – е най-наситена с присъствие, движение и говор. Бих определила стихотворенията като диалогични не защото постройката им го предполага, а поради заявената откритост на лирическия Аз към света и към Другия. Книгите, думите оставят знаци по тялото и се явяват форми на сбъдване, на оцелостяване: другата страна на мидата се оказва измислена, написана, сътворена. Тревожният въпрос, разколебаващ усета за действителност на света в един от знаковите текстове от поезията на 80-те години на ХХ век - „Кой сънува моя живот” на Владимир Левчев, тук се превръща в удивление пред възможността да бъдеш сбъднат като такъв: „Кой сънува нашите стъпки?/ Кой ни сбъдва в София на поетите?”

„Мидите имат две страни” е една добре обмислена и подредена книга. Любопитно е, че на фона на предишните текстове на авторката, в които се усеща висока доза неспокойство, задъханост, бързина, новата стихосбирка изглежда омиротворена и прояснена. Но не заради това, а заради онази все по-осъзната синтетичност на изказа и грижа за неговото изящество „Мидите имат две страни” се превръща в най-хубавата книга на Поли Муканова досега.

Текстът е четен на представянето на стихосбирката "Мидите имат две страни" на 12 февруари 2016 г. в Литературен клуб "Перото", НДК. 
Рецензията е публикувана в Литературен вестник,  год. 25, бр. 11, 16-22 март 2016 г., с. 4-5. 

Няма коментари: